Традиционен Тракийски женски събор в Аврен 2012 г.

Колко е трудно да бъдеш българин

КОЛКО Е ТРУДНО ДА БЪДЕШ БЪЛГАРИН

/пътепис за едно пътуване до село Аврен, Крумовградско/

Камелия Мирчева

В ранната септемврийска утрин на 22.9.2012 г. пътуваме към едно родопско село, разположено само на 4 км. от гръцката граница и на 20 км. от Крумовград. Селото се казва Аврен и в него живеят 500 души – християни и мюсюлмани. 

 Пътувам за Аврен с потомци на тракийски бежанци, членове на Тракийското  дружество „Одринска епопея” в гр. Стара Загора и Тракийските дружества в с. Опан, с. Бял Извор и с. Тракия.

Пътуваме за Аврен, за да се поклоня пред паметта на жени и деца, станали жертви на една нечовешка жестокост.

Всяка година в последната седмица на септември в селото се провежда традиционен Тракийски женски събор, поклонение, в памет на  42 жени и деца от село Манастир, жертви на кланетата през 1913 г. Съборът е съчетан с честването  на селищния празник на Аврен. 

                                 

Петра Мечева[1] разказва: „През ноември 2000 г. в Кърджали се проведе заседание на клубовете на жените тракийки от Пловдив, Бургас, Хаско­во, Стара Загора, Мом­чилград, Крумовград и др. На входа на Тракийския дом се срещнахме с Димитър Андонов, тогава кмет на с. Аврен, община Крумовград. Той ми разказа за ужасяваща трагедия на 42 жени и деца, стана­ли жертва на геноцида над тракийци през 1913 год. Това предизвика у мен голям интерес. Още повече, че през 2001 г. предстоеше провеждането на Вто­рия конгрес на Тракийския женски съюз в България. Тогава посетих за  първи път  Аврен. В центъра на селото имаше ве­личествен паметник, висок над шест метра.  От четирите страни на паметника имаше надписи. На  южната му страна прочетох: „През есента на 1913 г. 42 жени, девойки и деца от с. Манастир, Гюмюрджинско, бяха отвлечени от турския башибозук и след жестоки изтезания зверски избити в землището на с. Аврен в местността „Дуванли”. Нека този паметник напомня, че националните вражди са гибелни за народите, а братското сътрудничество — тяхното светло бъдеще ". На северната страна на паметника са  изписани имената на избитите: Петра Петкова Драганова — 22 г. Мата Кирева Папазова — 44 г. Калина Кирева Папазова — 18 г. Кольо Кирев Папазов — 12 г. Вълчо Кирев Папазов — 9 г. Нада Стамова Кисьова — 50 г. Вълчо Стамов Кисьов 10 г. Митра Стамова Кисьова — 8 г. Мара Стамова Мурджева — 28 г. Кирчо Стамов Мурджев — 6 г. Райна Стамова Мурджева — 2г. Злата Стамова Мурджева — 45 г. Кирчо Стамов Мурджев — 13 г. Ангел Стамов Мурджев — 8 г. Тонка Стамова Мурджева — 4 г. Злата Рапчева Джингова — 35 г. Гиньо Райчев Джингов — 11 г. Коста Райчев Джингов — Юг. Никола Райчев Джингов — 5 г. Кера Райчева Джингова — 3 г. Коста Гинев Джингов — 12 г. Руса Николова Джингова — 26 г. Вълка Николова Джингова — 2 г. Райчо Николов Джингов — 4 г. Митра Костова Дингова — 60 г. Вълча Момчилова — 60 г. Кера Стоянова — 50 г. Велика Петкова - 22 г. Злата Вълчева Трошанова — 23 г. Петра Вълчева Трошанова — 18 г. Елена Гинева Гъзъова — 24 г. Мара Дингова Шабанова — 40 г. Иван Дингов Шабанов —7г. Злата Вълчева — 45 г. Стойчо Вълчев - 12 г. Злата Георгиева Шабанова — 45 г. Бяла Георгиева Шабанова — 20 г. Митра Гергиева Шабанова — 25 г. Петра Стоянова Врангова — 60 г. Стана Стоянова Врангова — 15 г. Руса Стоянова Врангова — 23 г. Годината била 1913-а. Опиянени от победата, доволни от Лондонския мирен договор, но с амбицията за още сла­ва, българското правителство и цар Фердинанд пропус­кат златния шанс за България. Към най-плодородните земи на Балканския полуостров - Източна и Западна Тракия, за които векове наред близки и далечни владетели са во­дели битки, не проявяват никаква грижа, за да защитят завоюваното с толкова  мъка, кръв и човешки жертви.

„Разузнаването е не толкова минало, колкото бъде­ще" - казва ген. Тодор Бояджиев. Точно това не прави българското правителство по онова време — не пуска в действие своето разузнаване, както то успешно е работе­ло по време на Балканската война. И още една грешка. Предоверява се на своите съюзници Сърбия и Гърция. Докато българската войска печели битка след битка по бойните полета на Тракия, те тайно сключват споразумение как да разпределят завоюваните земи. Румъния също има претенции. Турция, макар и победена - също. Всичко това става независимо от подписването на Лон­донски мирен договор, според който Беломорска и Од­ринска Тракия се присъединяват към България. Целта на цар Фердинанд е Цариград. Това негово  небла­горазумие коства скъпо на България. В началото на юли 1913 г. Междусъюзническата война  е в разгара си. Гърция, Сърбия и Румъния нахлуват в България. В същото време гърци и турци тайно се споразумяват за обезбългаряване на Беломорска и Одринска Тракия. За намеренията на Турция и Гърция българското правителство нищо не знае. Българската войска се изтегля от освободените земи и оставя населението без военна закрила. Българската администрация, установе­на в освободените земи на Източна и Западна Тракия си работи спокойно, неподозирайки, че българското насе­ление е подложено на нож, а селата — опожарени. В началото турци и гърци действат предпазливо и плахо, но щом разбират, че българите са беззащитни и че българската войска се е изтеглила към Македония, започват поголовна сеч и избиват де кого сварят. С дру­ги думи, извършва се небивал погром на всичко българ­ско по тези земи. Жертва в касапницата стават и тези 42 жени и деца от беломорското село Манастир. Населението на селото не се предава, геройски се брани от турския аскер. Но на 5 септември 1913 г., когато с. Манастир е нападнато за втори път, жителите му, знаейки за турските жестоко­сти, масово напускат селото и бягат кой накъдето види. Голяма част от хората се крият в горите и престояват там цели 25 дена. Хранят се с треви, дренки и каквото намерят из гората. Турците намират част от тях, 50 жени и деца и шес­тима въоръжени мъже. Водачът на турците Билел Чауш приканва жените да се предадат, но те отказват, знаей­ки какво ги чака. Започва жестока битка, продължила три часа и половина. Един от българите пада убит. Убити са и няколко жени и деца. Патроните на останалите българи привършват и те решават да пробият обръча и да потърсят спасение за жените и децата, като намерят българската войска и съобщят на властите в Гюмюрджина. Така останалите 42 жени и деца попадат в ръцете на турците. Цели четири-пет месеца тези манастирски жени и деца са укривани по турските махали и села, като към тях била проявявана нечувана жестокост. Близки и роднини, както и българската войска започват да ги из­дирват. Страхувайки се, че престъплението им ще бъде разкрито, турците решават да се отърват от тях, като ги унищожат. За този ужасен замисъл  избират потайно, скалисто място в местността „Мъгленик” в землището на с. Аврен. Завързват жените една за друга, доубиват ги с пръти и камъни и ги блъскат в пропастта за храна на ди­вите зверове, които ги разкъсват и довършват. Близките на изчезналите след много издирвания попадат на следи - дрехи, престилки и др., които ги отвеждат на мястото на кървавото престъпление. Събират останките от труповете и ги погребват в общ гроб. Това жестоко убийство става достояние на българ­ската общественост на едва 20 февруари 1914 г. Във вестник  „Мир", бр. 4150 е обнародвано  следното съобщение:„Около с. Аврен завчера са намерени в един дол трупо­ве на 37 жени, моми и деца, избити и изклани. Клането е извършено преди един месец. Цялото Гюмюрджинско насе­ление е ужасено ". На скалата, от която са хвърлени изкланите невин­ни жертви, днес има поставена паметна плоча, на която пише:"На това място 1913 г. са зверски избити 42 жени и деца от с.Манастир, Гюмюрджинско". Посещавайки мястото, човек се убеждава, че не случайно екзекуторите са избрали за кървавото си деяние точно него — отдалечено от населени места, тъмно, усой­но, зашумено. Погледнеш ли надолу от скалата, от ко­ято са хвърлени жертвите, те побиват тръпки — тъмна, дълбока и страшна пропаст, в която като че ли и днес се чува ехото от писъците на майките и децата. Човек неволно се вглъбява в мислите си: „Боже, Боже, стра­данията на невинните жертви са останали вечна тайна на тази земя и тези стръмни канари. Те са единствените неми свидетели на всичко, станало по многострадална­та земя българска!". И само мълчиш и недоумяваш! Жестокостта на поробителя се врязва в съзнанието на миролюбивите авренци, които също са дали скъпи жертви в кървавите събития от онова време. И у потомците назрява идеята в чест на жертвите да бъде издиг­нат паметник. Инициативата е подета през 1931 г. от тракийското дружество в Крумовград и активно разра­ботена от Мара Михайлова, „бялата амазонка", както я наричали, съвременничка на жертвите, изпитала също турския геноцид, бежанката от с.Чобанкьой, Гюмюр­джинско.

Като журналистка Мара Михайлова обикаля Родопа планина, изучава бита и културата на тукашното население, на българите християни и българите моха­медани. Умее да контактува с това родопско население. Ползва се с голямо уважение и почит еднакво и от тур­ци, и от арменци, и от цигани, и от българи мохамеда­ни и българи християни. Тя е една от основателките на Тракийския женски съюз в България през 1933 г.

Запознавайки се с жестоката участ, сполетяла ней­ните връстнички от с. Манастир, Мара Михайлова не само подкрепя идеята, но и става инициатор и органи­затор на осъществяването й — да се издигне паметник в с. Аврен, в който да бъде запазена историческата истина за трагичната съдба на тези тракийски жени и деца.

В село Аврен се провежда събрание, на което се из­бира Инициативен комитет за строителството на памет­ника. Инициативата се довежда до знанието на София, до Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България. Въпреки желанието и амбицията на всички се събират само 5304 лв. - сума недостатъчна за издигането на паметника. Събраните средства се вна­сят в БЗКБ—Крумовград.

Неосъществената идея не се изоставя, просто се отлага във времето. Минават 50 години, но хората на с. Аврен не забравят, че са дали обет пред майките и де­цата на Тракия да увековечат паметта за жертвите. То­гава държавата отпуска средства и за по-малко от две години паметникът е построен. На 17 октомври 1964 г. е открит.

На тържествения ритуал при откриването присъст­ват потомци на бежанци, представители на българска­та общественост, жители от с. Аврен и околните села, тракийци от страната. Стичат се съвременници на съ­битието, близки и роднини на загиналите, разпръснати из по градове и села, останалите живи след 50 години от с. Манастир. Събират се за поклонение и почит. И така заявяват на света, че нищо не е забравено, че поколенията помнят. Тракийският женски съюз на своя Втори редовен конгрес, проведен на 23 март 2001 г. в Созопол, взима реше­ние да организира Национален тракийски женски събор и с. Аврен.

Оттогава всяка година тракийки от цялата страна се събират тук в последните дни на септември — дните на разорението на тракийските българи, за поклонение и почит пред жената тракийка, която изгоря в пламъ­ците на борбата в защита на българската идентичност и вяра. За поклонение и почит пред тези жени, които излязоха по-силни от злодеите и не преклониха глава, а по­срещнаха смъртта, вместо да предадат народ и вяра. Те полетяха в пропастта с прекършени тела, но с непоколебим дух. Имената им, написани на паметника, вечно ще напомнят за тяхната святост...”

             

            Мисля си отново и отново за това, ”колко е трудно да бъдеш българин”. Думи, казани от една велика жена – тракийката  Мара Михайлова. [2] Думи, казани преди много, много години, но актуални и днес.

„Колко е трудно да бъдеш българин”?!... Колко е трудно да се запази българската памет?!... Защото и днес все още и свои и чужди хора заличават и тъпчат българската памет, подменят, присвояват и употребяват българската история.

Днес пътувам за Аврен, за да запазя част от паметта на моя народ и да чуя гласа му. Оня глас запазен в тракийската песен, съхранила душата му.

Днес пътувам за Аврен...

Една нация умира, когато й отнемеш паметта и традициите. Колкото и славно да е миналото на един народ, толкова безславно ще е бъдещето му, ако този народ не знае и не помни  своята история и корени. Когато един народ заличи паметта си, той губи душата си. Без памет няма народ. А когато човек загуби душата си, той се превръща във вечно странстващ бездомник.

Колко е трудно за българина да запази душата си?!...

       Един народ е обречен, без онези велики личности, които носят идеите и променят  представата на човечеството за самото него. Онези личности, които правят света в едно по-добро място за живеене.

       Историята е пълна с достойни и недостойни хора. Историята е пълна с безсмислено насилие и човешка омраза. Историята е пълна с манипулации и преиначаване на фактите. Историята е пълна с хора, които я контролират и употребяват. Историята помни и тираните и героите. Историята, твърде често, за съжаление е различна от народната памет. Народната памет пази в песните и преданията си това, което историята се опитва да скрие.

Колко е трудно за българина да запази паметта си?!...И колко му е невъзможно все още да извоюва и да запази свободата си?!...Защото свободата е памет и участ, потребност и призвание. Защото свободата е липса на страх от по-силния, от властимащия.

Мисля си за онези, великите личности, които са преобръщали времето. За необикновените личности, които са променяли историята и живота на хората.

Днес пътувам с преклонение и почит в сърцето си. Преклонение към онези велики български жени, знайни и незнайни. Към онези мъченици, станали жертва на нечовешко, безсмислено безумие. Пътувам с  почит към тези, които са съхранили и продължават да пазят паметта.

Старото име на село Аврен било Бели пран. Тук, някога, много отдавна е живеело предимно християнско население, но през годините на турското робство е преживяло масова ислямизация. Селото е било е разорено и след това отново възстановено, близо до руините на старото селище. Според Л. Милетич[3] през 1912 г. населението на Аврен се състояло от  християни и помаци. В края на 19 век има около 240 къщи, половината български /християнски/ и другата половина помашки /мюсюлмански/.

В района на селището са намерени следи от траките. Тракийски надгробни могили има в местностите „Юртата” и „Старото тюрбе”. За съжаление могилите са били разкопани и ограбени. Край село Аврен има открити и  средновековни некрополи.

През 1889 г. жителите на селото се включват в борбата за църковна независимост, а в началото на 20 век се изграждат тайни революционни комитети на ВМРО. Първото училище в селото е открито през 1896г. През 1925 г. се основава Читалище „Народни будители”, което развива културно-просветна дейност и до днес.

Пътуваме към Аврен. Към селото, в което днес мирно и кротко съжителстват две църкви и една джамия.

Годината била 1866. Тогава започнал строежа на най-старата църква в Аврен „Свети Пророк Илия”. Това станало с разрешението на турските власти и благодарение на Мильо и Гого Славилови. Църквата е завършена и осветена на през юли 1870 г. В двора й имало сграда, в която от 1878 до 1928 г. се е помещавало училището. Днес сградите на църквата „Свети Пророк Илия” и на старото училище са обявени за паметници на културата.

Джамията е построена само за няколко месеца през 2002 г. със средства от ислямската фондация „Крал Фахд”.  

През 2008 г. по идея на  отец Боян Саръев се построява и новата църква „Свети Николай Чудотворец”  в Аврен. Строителството на храма е започнало още през 2003 година. Храмът е изграден предимно със средства от дарения. Сред най-големите дарители са  Георги Първанов, доц. Атанас Щерев, Стефан Данаилов, Ангел Коджаманов /тогава областен управител на Кърджали/, Димчо Михалевски / по това време заместник министър на рагионалното развитие и благоустройство/, фонд 1300 години България, Съюз на тракийските дружества в България, Тракийски съюз на жените в България. Кирил Вълков от Хасково дарява средствата, с които е закупена земята върху която е построен храма, дарява  и иконостаса. Арх. Станислав Луков от Кърджали дарява проекта. Много са хората, подкрепили тази кауза финансово и с доброволен труд / Тодор Милев от Хасково, Георги Гергов от Пловдив, строителната бригада на Митко Чорбаджиев и др/. Имената им  са записани в дарителската книга на храма. Църквата е осветена  на 20 септември 2008 г. от Негово Високо Преосвещенство Пловдивският митрополит Николай. Храмът „Свети Николай Чудотворец” е първата новопостроена църква в региона през последните 20 години.

Мисля си за великите българи, за техните дела, живот и съдбини. 

 

Спирам пред Певческата група на село Малък Девесил. Селото се намира на около 11 км. от Аврен. Състои се от четири махали - Бойница, Топлица, Тъжево и Чобан махле, в които живеят около 500 души. Една легенда разказва, че в началото всички живеели в Девесилово, но дошъл мор. Нечуван мор. И тогава трите деца на старейшината на селото, тръгнали в различни посоки със семействата и близките си. Там, където се заселил най-големия брат се образувало село Голям Девесил. Най-малкият брат дал началото на село Малък Девесил, а сестрата на село Девесилица. Днес в Девесилица живеят 96 души, в голям девесил -196, а в Девесилово 326.

Носиите на жените от с. Малък Девесил са автентични и невероятно пъстри, а песните им, просто трябва да се чуят и усетят. Носията се състои от аладже /сукман/, риза,  престелка /престилка/ и салте /елече/. Накитът на главата е специфичен и се нарича тура. Към него има кестек и подбрадник. Това са герданите, които всяка жена изработва сама. Кърпана се нарича дилбен.

Потъвам в шарената и пъстра тълпа на събраните в Аврен хора. Спирам се пред вокалната група към Тракийското дружество в Момчилград. Осемдесетгодишната Кера Станкова ми разказва: „Майка ми е била на 9 месеца, когато тръгнали от село Манастир, а баба на 22 години. Баба е убита край Арда. Труден живот е бил. Труден и жесток... "

Говоря с жените от тракийските дружества в Кърджали, Хасково и Крумовград.

Тържествената част на събора започва  с панахида и поднасяне на цветя пред паметника на избитите тракийски бежанци през 1913 г. 

Кметът на село Аврен Димитър Антонов откри тържествената част с думите: „Всяка година се събираме тук, без разлика на етнос и вероизповедание. Събираме се тук, за да кажем: ,,Не! Не на насилието и омразата. Казваме това, днес, 99 години след трагичната гибел на жените и децата от село Манастир в местността ,,Думанли"...Всяка година откривам празника на селото с молби, но сега ще започна с благодарности. Днес моите думи са изпълнени с благодарност и надежда, породени от две значими събития за Аврен. На 11 ли 2012 г. бе направена първата копка за изграждането на зелен център, съвместно с община Органи. Направена бе и първата копка на пътя до гръцката граница... "

Д-р Мехмед Емин Углу, бивш кмет на Органи и настоящ общински съветник на Комотини /Гюморджина/ каза: „Скъпи приятели, благодарен съм, че съм сред вас отново. Разстоянието между нас, от Аврен до Миртиски е само 12 км. Но, за да дойдем тук, в Аврен, изминахме 200 км. Ние вярваме в приятелството на всички нации. Сред хората не бива да има граници, които да ги разделят. Ние искаме да да можем свободно да си гостуваме... Искаме да няма сълзи на майки и деца, породени от глад и войни. Пътищата трябва да събират, а не да разделят хората... "

„ Само жените майки могат да разберат жестокото изпитание, на което са били подложени жертвите...Песните все още ни връщат към миналото, което не може да се изтрие. 42-те невинни жертви са защитили името си на българи и христовата си вярРи с цената на живота си са опазили достойнство и чест..."- каза Петра Мечева в приветственото ^!си слово и отново припомни искането на Тракийския женски съюз жертвите да бъдат канонизирани и обявени за светци.

Сред официалните гости на Националния тракийски женски събор в Аврен бяха председателят на Националния съюз на тракийските дружества Красимир Премянов, Петра Мечева - председател на женската организация на СТДБ, Елена Алекова - заместник-председател на женската организация на СТДБ, Кирил Сарджев - председател на хасковското тракийско дружество, Ангел Коджаманов - член на Върховният комитет на СТДБ, Иванка Таушанова - областен управител на Кърджали, Мария Христозова - заместник кмет на Крумовград,   Димчо Михалевски-депутат от БСП и др.

Погледът ми се рее сред събраното множество. 

Спирам пред две жени. Жени с неопределена възраст и отрудени, уморени ръце.

„Ще манат гранците...Ще направят училището, но от де ще се вземат деца... Тук вече няма хляб. Младите се преместиха. Пръснаа се по света. Останаа само старите, дето нема де да идат...За нищо не ставаме веке...Молим се, дано Бог да ни помага и да ни пази...Ама и Бог ще се отвърне от нас, щото света се обърка...Миналата годин дъжд ни удави, тази сушата ни умори...Криви станаха ората. Много грях има, много грях и много мъка, но няма вяра.  А Господ е един...”

Мисля си за обезлюдените села, за унищожените от неблагоприятната суша посеви, за ниските добиви от тютюна - основният поминък на местното население. Мисля си за пъстрите и красиви носии, за тъгата в очите на жената и за човешките пътища и за онези отдавна забравени истини и територии. Мисля си за хилядите бежанци, прокудени от родните си домове и разбирам, че тук времето е спряло. Тук пейзажът е приказен и самотен, както и малкото останали хора.

Колко е трудно да останеш българин?!...

22.9.2012 г.

           

         

---

[1] Петра Филипова Мечева е родена на 16 май 1931 г. в гр. Тополовград в семейство на родители бежанци от Беломорска Тракия. От 1992 г. е председател на тракийско дружество „Одринска епопея” в Стара Загора и на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Старозагорски регион. От 1997 г. председател на възстановения Тракийски женски съюз в България и  член на Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България.

[2] Мара Михайлова  /Мара Тонева Бъкърджиева/ /1901 – 1989/. Родена на 28.11.1901г. в с. Чобанкьой, Дедиагачко.   Журналистка, писателка. През 50-те години на ХХ в. тя е първият и единствен местен етнографски проучвател на Източните Родопи. Оставя богато творческо наследство. “Моята задача не е нито политическа, нито пропагандна, нито комерческа, нито тщеславна. Искала съм само едно – да издиря, да разуча и опиша живота на населението в източните дипли на Родопа.” Главен редактор на в. „Арда“ и на в. „Тракия“. Автор на  книгите: „Село Чобанкьой“, „Кърджали“, „Писателите и войната“. Етнографка, фолклористка, една от най-интересните личности, свързани с Кърджали и Източните Родопи. Лична позната на войводата Таню Николов. Тя е първата жена, обикаляща Родопите на буен кон. Организира безплатни обществени кухни за бедни деца и старци. Преди 1944 г. я обвиняват, че е комунистка, след това е арестувана и обявена за фашистка. Все неудобна за властта, Мара Михайлова умира в Кърджали през 1989 г. Но още преди 9 септември във в. „Арда“ тя пише: „Да бъдеш българин, значи да съчетаваш всички отделни различия, разногласия и противоречия в един и същи фокус. Там да ги рафинираш. От тъмното, калното, ниското да изгрее едно-единствено слънце, което да има определен цвят и неговата грейка да се излъчва и топли еднакво всички... Ето колко е трудно да бъдеш българин!“...: „Човекът е преходен, народът е вечен... Лесно е да си партизанин, трудно е да си българин”

[3] Милетич Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година. София, Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, [1918]. с. 297.

По стъпките на тракийските бежанци 2009 г.

ВТОРО ПЪТУВАНЕ ОРГАНИЗИРАНО от доц. Атанас Щерев по стъпките на колоната на тракийските бежанци

Турско кафе, подсладено с българска история и още нещо...

/пътепис за едно пътуване до Одрин/

Камелия Мирчева

Автобусът тръгва от Стара Загора в 6.15 часа. Времето е мрачно и хладно за сезона. Пътуваме за Одрин. Групата се състои от 43 човека.

Семействата на повечето от тях са бежанци от Одринска и Беломорска Тракия.

За пръв път пътувам по тези места. Настроена съм патриотично и поглъщам с очи приказната гледка на раззеленената природа по пътя  за Свиленград. Вокалната група на Тракийско дружество „Фере” запява тъжна песен.

Настроението ми се понижава с няколко градуса от гледката на разпилени боклуци край пътя и места превърнати в сметища.

Преглъщам гневните си мисли и се чудя на невероятният талант на българина да унищожава природата си.

Минаваме сравнително бързо турската граница и пристигаме в Одрин.

Първите ми впечатления са свързани с тесни улички и малки къщи, пред които седят не много добре облечени жени. Около тях притичват не много чисти дечица.

По улиците се движат жени със забрадки, облечени с шалвари. Всичко изглежда пъстроцветно и живописно.

          Автобуса бавно пъпли по пътя към Българската гимназия в Одрин. Сградата впечатлява с огромните си размери. В момента се използва за приют.

     В Одрин до 1913г. е имало две български гимназии -  мъжка и девическа. Тогава в града са живели 2 500 българи, а в околните села още 40 000.  Днес в Одрин живеят  малко българи.Историята около построяването на гимназията е интересна и е свързана с именитият български възрожденец д-р Петър Берон, автор на „Рибният буквар.  Той е роден в Котел и е завършил медицина в Мюнхен, но е практикувал професията си само няколко години. След 1839г. започва да се  занимава с търговия. До тогава не е бил особено състоятелен човек (дори прочутия му буквар е издаден с чужди средства), но след това относително бързо забогатява и се отдава на научна дейност в Париж.

Не много известен е факта, че е издал към 25 тома научни съчинения. Основните му доходи обаче идват от един чифлик край Крайова, който той купува около 1840 г. Точно там е бил убит през 1871 г., при едно от честите си завръщания в Румъния. Убит е  при нападение с цел грабеж. Д-р Берон оставя завещание, преработвано приживе от него няколко пъти, в което за попечители и изпълнители на волята си определя комитет начело с Евлоги Георгиев.

След смъртта му чифликът в Крайова е продаден и с основната част от средствата е построена Българската мъжка педагогическа гимназия в Одрин, наречена на негово име - "Д-р Петър Берон".

Народите, както и отделните хора си имат свои биографии, които са несъвместими, тъй като „биографията” на един народ се гради и измерва с хилядолетия и се нарича история. Но истинската история винаги е свързана с личностите, които я създават.

Тук, в Одрин пред сградата на гимназия „Д-р Петър Берон” си мислех за времето, личностите и историята. За всичко онова, което е изграждано продължително с много лишения, саможертва и ентусиазъм и за съвсем кратко е загубвано, вследствие на недомислие, глупост и алчност...

И там някъде по средата между великите идеалисти, власт имащите реалисти и политиките на монарси и правителства стои обикновения човечец, който  няма големи идеи и планове, а желае само едно да има спокоен и сигурен живот за себе си и за децата си.

Днес в Одрин цари мила атмосфера. Тук съсед звучи топло и българският е по-лесно разбираем от английският.

Пътуваме към Българската църква “Св. Георги”.

Пред очите ми се разкрива пъстра гледка от долепени едно до друго магазинчета и продавачи застанали пред тях. По витрините има нареден апетитно изглеждащ хляб, стафиди, баклави, сиропирани баници и всякакви други вкусотии, предлагани на доста ниски цени.

Улиците са трудно проходими за автобус, но ако се движиш пеша можеш спокойно да чуваш звуците на  каручки и файтони и гласовете на продавачите, които предлагат стоката си. Вървим из тясна, калдъръмена  улички. Къщичките са предимно едноетажни, нисички, прилепнали една до друга  и боядисани в различни цветове. 

Българската църква „Свети Георги” се намира в североизточната част на града в квартал “Кайък”, махала “Барутлук”, която някога е била населена, предимно  с българи.

Сега тук живее турско население.

Тесните и не дотам чисти улици ми създават известен дискомфорт. Имам чувството, че съм попаднала в някое забравено от бога място, на което времето е спряло в някакво далечно минало.

Това чувство изчезва, когато стигаме до църквата. Тя изглежда като чист и подреден оазис сред разрухата, която се шири наоколо.

Църквата е обновена и разположена в красиво подреден двор с алеи и цъфнали цветя

Отвътре е просторна, с висок таван, облицован с дърво. Стените са украсени с красиви икони. 

Храмът е изграден през 1880г. Построен е със съдействието на тогавашния областен управител на Одрин Рауф паша и с разрешението на султан Хамид ІІ. Църквата е изградена на площ от 320 кв. м. като трикорабна базилика в стил, характерен за българското късно Възраждане.

Първоначално богослуженията са се извършвали на гръцки език, но в последствие под натиска на българската общественост в областта, започва да се служи на български .

 

На втория етаж на храма „Св. Георги“ е подредена експозицията „Делници и празници на българите в Одринска Тракия“, в която са съхранени исторически материали, традиционно българско облекло и много дарени икони. На третия етаж е библиотеката.

През последните години църквата е поддържана на доброволни начала от един от малкото потомствени българи Филип Чъкърък /1913-2006г/.

 Неговият син е настоящият свещеник отец Александър, който през 2001 г. е ръкоположен за свещеник от Старозагорския митрополит Негово високопреосвещенство Галактион, а от началото на 2003 г. Вселенският патриарх – Негово Светейшество Вартоломей дава официално разрешение на отец Александър да служи в Одрин.

През 2001 г. е изготвен проект за реставрацията на черквата. Възстановеният храм е тържествено осветен на 9 май 2004г.

След като разглеждаме църквата тръгваме към българското гробище в Одрин.

Мястото е добре поддържано. В него се намира паметника на Филип Чакърък..  /на снимката/

Отново сме в автобуса и пътуваме към Одринската крепост. Тя е модернизирана от германски инженери в навечерието на Балканската война. Отбранителните съоръжения са били разположени на три позиции - предна, главна и тилна.

Точно когато се качваме към крепостта започна да вали дъжд. 

Дъждовните капки се сливат с мислите ми. Пред очите ми се разкрива приказната гледка. Одрин е притихнал пред погледа ми.

 Мисля си за това, че в историята на всеки народ има епохи, които са извор на гордост и самочувствие.

  Вървяхме по пътя към крепостта, пред очите ми се простира града, а в главата ми се преплитат мисли и въпроси за войната и победата. За хилядолетията през който пълководци, стратези, военни историци и философи се стремили да разкрият най-голямата тайна на войната -­ тайната на победата. 

За онази мистична и необяснима сила, която кара мъжете, който воюват да потискат най-силния инстинкт -­ волята за живот?

  За  онова велико и необяснимо тайнство, което предопределя изхода на боя и разделя хората на бойното поле на победители и победени?

Технология или идеология, религия или политика, корист или саможертва, любов или омраза, ­ какво е нужно, за да се извоюва една победа?  И какво е победата?!...Дали въобще е възможно в една битка действително да съществуват победители?!...

Одрин?!...Одрин се разстила пред погледа ми и пред този на статуята на Шукри паша .

 Шокирана съм от гледната точка, през която се пречупва историята. На Шукри паша е издигнат паметник, а още по-странното е, че той остава като герой в турската военна история.  Неразбираемо за мен е, че точно тук, на мястото където най - безславно капитулира е построен величествен мемориал. На това място, където българската армия побеждава 65 000  войска на Шукри паша?!...

  Мислите ми се реят назад в през годините и спират в 1912 г. 

Одринската епопея е забележителна и е останала не само в историята на българското военно изкуство  с това, че тук за първи път във военната история на света е използван самолет за бойни действия, за първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет. И за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски.

Превземането на Одрин е последният решителен удар срещу Османската империя, който довежда до края на Балканската война.

На 13 (26) март 1913 г. Одрин пада.

На 12 април е подписано примирие, а на 30 май 1913 г. Лондонският мирен договор. Българите  владеят града само четири месеца.

Избухването на Междусъюзническата война и нейният неблагоприятен развой принуждава българската администрация внезапно да изостави Одрин без бой. Последните нейни представители напускат града с влак на сутринта на 22 юли 1913 г.

Стоя пред паметника на Шукри паша. Войничета с респект вдигат турското знаме и отдават почест.

Днес Одринската крепост е превърната в огромен мемориал – музей. Думите, с които авторите на комплекса се обръщат към поколенията са: “Стъпвайки по тази земя, вие знаете, че газите кръвта на вашите предци, на онези, които проляха последната си капка кръв, за да защитят турската държава”.

Вървя по тази земя, по лицето ми се стичат дъждовните капки, от близките гробища се чува  протяжен плач на  жена, а Одрин се простира през очите ми тихо, спокойно, невъзмутимо...

Българската църква “Св. св. Константин и Елена”.

 

       Тя се намира в квартал „Абдурахман”, махала „Узункалдаръм” в югоизточната част на Одрин. През 1860 г. българите в Одрин се обединяват в дружество, наречено “Народно общество”. Купуват с парите завещани от родолюбивия българин - чорбаджи Найден, земя в квартал “Киришхане” за строеж на църква.

Мястото било в една от четирите български махали. През март 1869 г. полагат основите и до септември същата година храмът бил съграден от майстор Константин Казаков.

 Застроената площ на храма е 550 кв.м. Освещаването станало през 1872 г. Църквата „Свети Константин и Елена”  е трикорабна базилика с два реда колони и дървен таван. Изградена е от каменно-тухлена зидария, а в стените са били зазидани малки керамични гърненца за по-добра акустика. Седемдесет икони украсявали вътрешната част на храма.

Църквата е била импозантен храм, белег на времето, когато православните българите са били многобройна колония в Одрин. 

 

В края на ХIX и началото на XX век те са населявали четири квартала. Имали са 4 църкви и 8 училища. По време на Руско-турската освободителна война храмът е подпален от източната страна и част от покрива е изгорял. За щастие иконостасът не е засегнат. През 1878г руското консулство в града отпуска значителни средства за обновяване и ремонт на сградата.

След Балканската война църквата е полуизоставена поради масовата изселническа вълна на българите от Одрин.

Храмът е бил действащ до средата на 40-те години на миналия век. За него се носят легенди, че някога тук български чорбаджии са закопали имането си. Поради това всичко наоколо е разкопавано и разровено от иманяри.

В двора на църквата е имало гробище, където били погребани загиналите в Балканската война български войници, сражавали се на източния бряг на река Тунджа.

При вдигане на схизмата през 1945 г., под натиск на Коминтерна, Българската църква се отказва от енориите си в Турция в полза на Патриаршията в Цариград.

Започва истинската разрухата на българските храмове в Одрин...

През април 2004 г. е извършено е архитектурно заснемане на съхранената част и цялостно проучване на църквата “Св. св. Константин и Елена”. След преговори между България и Турция реставрацията на храма започва на 3 март 2008 г. Църквата е възстановена в първоначалния си вид по архивни документи и стари снимки. Вътрешният интериор е изчистен, иконостасът е аскетичен от към декоративни елементи, но пребогат на икони - разположени в три реда. Общо 74 са възстановените по снимки икони от 30-те години на миналия век.

На 14 септември 2008 г. Кръстовден, множество открива възстановената със средства от българското правителство православна църква. Тържествена Света литургия отслужва Русенският митрополит Неофит.

Днес храмът в Одрин ежедневно е отворен и посреща посетители. Дворът е чист и подреден. Целият е в зеленина и цветя. В северната страна е изградена голяма красива беседка, а при входа на църквата, на специален постамент са окачени 3 камбани. Това е наложено от факта, че църквата няма камбанария. Най-голямата камбана тежи 152 кг. и е дар от народния певец Илия Луков и продуценска къща „Пирина”. Другите две са от Тракийското дружество в Стара Загора.

Над входа на църквата е поставена най-малката 40-килограмова камбана, вградена в двойна арка.

Вървя по улиците на Одрин. Тук всеки камък е история.  Градът е основан от римския император Адриан на мястото на старо тракийско селище и първоначално се е наричал Адрианопол.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година е отразена статистиката на мъжкото население от 1873г. Там  Адрианопол е посочен като град с 16 220 домакинства и 18 000 жители мюсюлмани, 10 000 жители българи, 16 000 гърци, 6 800 евреи, 5 200 арменци и 1 000 други, а според статистиката на професор Любомир Милетич през 1912 година в града живеят 634 семейства българи екзархисти, 1 016 семейства българи патриаршисти и унияти и 2 429 гръцки семейства.

Дъждът се засилва и решавам да изпия едно турско кафе докато превали. Кафето е силно и ароматно...

В главата ми се въртят разбъркани мисли, преплетени със спомени от уроците по история.    

Мислите ми се реят назад през вековете...

     Годината е 813 - обсадата на Одрин е част от войните на хан Крум срещу Византийската империя. Като главен град на тема Македония  и седалище на епископия, в началото на IX век Одрин (Адрианопол) е едно от основните военно-административни и духовни средища във Византийска Тракия. Градът е стратегически важен заради разположението си на главните пътища, водещи от север и северозапад към византийската столица Константинопол. Използван е като сборен пункт и изходна база за византийските военни експедиции срещу България през 807 и 813 г. Наред със Сердика, Верея, Филипопол и Девелт, Одрин е една от големите крепости, които възпрепятстват настъплението на българите на юг от Стара планина. След разгрома и гибелта на византийския император Никифор I Геник в битката при Върбишкия проход тези крепости започват да падат една по една в ръцете на българите. На 22 юни 813 г., в битката при крепостта Версиникия, византийската армия търпи още едно тежко поражение. Непосредствено след тази победа кан Крум оставя брат си (чието име не се споменава в изворите) с част от армията да обсажда Одрин, а сам с останалите си войски настъпва към Константинопол и достига стените му на 17 юли.

Крумовият брат не успява да превземе крепостта, но блокира гарнизона ѝ и по този начин осигурява тила на българските войски, действащи срещу византийската столица.

След като преговорите за мир с император Лъв V Арменец се провалят заради неуспешно покушение срещу Крум, българският владетел превзема и опустошава много градове в Източна Тракия. На връщане от този поход Крум се присъединява към войските, обсаждащи Одрин. В атаките срещу града българите използват стенобойни машини. Въпреки това византийският гарнизон издържа на натиска и се предава едва след като изчерпва припасите си през есента на 813 г.

За да отслаби византийската власт в Тракия и да подготви условията за решително нападение срещу Константинопол, Крум изселва 10 000 от жителите на Одрин и околностите му във владенията си на север от Дунав. В града е наложена българска военна администрация начело с Крумовия брат.

              С мирния договор, сключен през 814/815 г. от кан Омуртаг, Одрин е върнат в пределите на Византия.

 914  година – Симеон превзема Одрин.

Годината е 1205, датата - 14 април.  Води се битката при Адрианопол между българската армия водена от цар Калоян и кръстоносци от Латинската империя, начело с император Балдуин I.

На 12-13 април 1204 г. е превзета византийската столица Константинопол. Унищожени и ограбени са множество културни ценности — светини, мощи, чудотворни икони, ръкописи, архиви, утвари, произведения на изкуството, тонове злато и скъпоценности. Градът е опожарен, като изцяло се изпепелява 2/3 от него. Разгромена е столицата на православното християнство, която в продължение на девет века устоява на десетки обсади на друговерци.

През ранната пролет на 1205 г. градовете въстават, а император Балдуин тръгва от Константинопол да потуши бунта. Кръстоносците обсаждат Адрианопол на 29 март. Изпълнявайки съюзните си задължения, Калоян с войската си, която според Вилардуен била около 54 хиляди души, се разполага на 25 км североизточно от града. На 14 април граф Луи дьо Блоа и цялата рицарска армия попадат в поставения капан. Рицарите за разбити, а императорът им е пленен и отведен в Търново. Нанесен е тежък удар на младата Латинска империя.

Значимостта на победата е продиктувана от разбуления мит за непобедимата латинска армия, която само година преди сражението превзема столицата на Ромеите - Цариград. Латинската империя никога не се възстановява от удара, който понася от цар Калоян при Одрин на 14 април 1205 г. Унижението от пленяването на самия император и смъртта на най-способните предводители лишават в зародиш младата кръстоносна държава от възможността да наложи господството си в европейския югоизток. Както пише в летописа си един от кръстоносците, при Одрин “загина цветът на латинското рицарство”. Силният шок е предизвикан и от факта, че с изключение на Балдуин, българите не вземали пленници. Практиката на пленяването и откупуването срещу крупна сума била напълно нормална за Западна Европа, но Калоян не е спазвал подобни правила.

Малко известен и добре прикриван факт е, че антибългарският Ньойнски договор е бил подписан в замъка на граф дьо Ньой, загинал в битката при Одрин през 1205 г. При подписването на договора французите са заявили на българската делегация, че „най-после граф дьо Ньой беше отмъстен”.

Допивам кафето си , но дъждът не спира, а се засилва. Нямам чадър, но тъй като времето ми в града е ограничено решавам да не го губя повече.

Спомням си, че Одрин е превзет от османските турци през 1369 г. и служи за тяхна столица до падането на Цариград през 1453 г.

Когато вървя из града, имам чувството, че всички пътища тръгват или свършват около площада с джамиите. Тук постоянно се тълпят хора, както и на площада, където има фонтани и градина.  

Одрин. Градът на двете реки, градът на мостовете, на лалетата  и на джамиите.

Тук всяка улица говори с гласа на миналото, а по нея и сега се търкалят отдавна забравените у нас дървени колички - сергии, отрупани с плодове и зеленчуци, или крачи някой ефенди с тава баклавички на главата си.

Одрин е гостоприемен град. В тесните му каменисти улички има някакво очарование. Гласът на  имама ми напомня за джамиите в града.

Едва ли ще ми остане време да разгледам всичките, но не бих могла да пропусна Селим джамия или Селимийе джамия. 

Тя се издига величествено в центъра на града. Построена е от известния османски архитект Синан в периода 1568- 1575 г. Нейните 4 минарета  са най-високите в Турция - 70,9 метра.

Преданието разказва, че основите на джамията трябвало да отлежават цяла година, за да станат по-здрави и неповторими. За целта щом били готови Синан веднага изчезнал, за да изпълни намерението си. Султанът през цялото това време бил бесен и искал да отсече главата му. Синан се върнал, след като изтекла годината и разкрил тайната.

Кой е знаменитият Синан? Османският архитект или както още е познат Коджа Мимар Синан ага е роден на 15 април 1489 г.

Починал на 17 юли 1588 г. в Истанбул. Работил е по времето на султаните Селим I, Сюлейман I, Селим II и Мурад III. Проектирал и построил огромен брой сгради. Според Синан Сюлеймание джамия в Одрин е неговият най-голям шедьовър и една от най-красивите сгради в Турция. Синан е на 85-годишна възраст, когато сградата била завършена. Централният й купол е с диаметър повече от 100 стъпки (30.48 м.) и височина 45.11 м. Поставен е върху осем пилона, вградени в стените, за да не нарушават вътрешното пространство. Външни подпори поддържат тежестта на 999 прозорци.

Легендата разказва как султан Селим II сметнал, че ако построят джамията с 1000 прозореца, ще го обявят за много алчен.

Синан прави революция със своите проектантски нововъведения, които заслужено нареждат джамията сред най-изумителните творения на ислямската архитектура. За първи път в историята на османската архитектура е построен купол с диаметър, идентичен с този на храма "Света София" в Истанбул.

Самият Синан твърди, че куполът е по-висок и по-голям от купола на черквата в Константинопол, въпреки че реално е с равен диаметър и с няколко метра по-нисък, премерен от равнището на земята. Това говори за амбицията на османските архитекти да построят сграда, равна на ненадминатата дълго време византийска катедрала.

Най-големият архитект-строител в историята на Османската империя, мимар Коджа Синан (1490-1588 г.) бил взет като момче за еничарин от християнско семейство. Според турската историография Синан бил роден в с. Аърнас, област Кайсери, в Мала Азия. Някои смятат, че произходът му е от с. Широка лъка в Родопите. Така е отбелязано в Българската енциклопедия на братя Данчови. Вероятно родителите му били изселени в Мала Азия, както много българи. Други твърдят, че е от гръцко семейство. Но през онази епоха и българи и гърци като православни християни били наричани "рум миллети" ( "гръцки народ").

Самият Синан в автобиографията си в стихове (той бил и талантлив поет) казва, че е бил взет за еничарин, но се отдал на строителство.

Неговото дело е огромно. Построил е повече от 400 джамии, медресета (училища), мостове, акведукти, керван-сараи, дворци, сгради за благотворителни и здравни заведения, гробници.

Негови неуспорими шедьоври си остават "Султан Селим джамия" в Одрин и джамията "Сюлеймание" в Цариград, в двора на която е погребан.

Възпят е в български народни песни като майстор Манол, строител на джамията "Султан Селим" в Одрин. В българския фолклор има предания, че Мимар Синан с рождено име Мехмед Синанов е помак родом от "Помашката махала" на с.Широка лъка, Смолянско, откъдето е взет да служи като еничар от Родопите.

Според други предания Майстор Манол (както се твърди, че е рожденото му име) в края на дните си литва от минарето на Султан Селим джамия. По-късно този мит се затвърждава в народното съзнание поради ролята, която изиграва българската военна авиация за превземането на Одрин през Балканската война.

В Турция има изобилна литература за Синан, главен архитект на Османската империя по времето на петима султани. Във всички трудове на турски историци върху неговия живот и творчество, се подчертава, че е бил взет за еничарин и че родителите му били християни.

Ислямизиран, той е бил включен в еничарския корпус. С встъпването си на султанския трон султан Селим Явуз наредил същата година да бъдат събирани момчета за еничари и от Мала Азия, а не само от балканските страни, както е било до тогава.

Авторите на "Подробна османска история" изрично отбелязват, че "няма никакви съмнения, че родителите на Синан са били християни".

Те посочват, че името Синан Ибн-и Абдулах е изписано на една от колоните на моста "Бююк чекмедже", построен от Синан, недалеч от Цариград. Абдулах означава раб божи, или син на Аллах, и се дава на ислямизирани християни-еничари като бащино име, за да забравят имената на бащите си, както и собственото си име.

Биографът на Синан Ибрахим Хакъ Кониалъ пише, че родителите и братът на Синан останали християни до края на живота си, но двамата сина на брат му били ислямизирани. В с. Агърнас и в три съседни села в област Кайсери (Мала Азия), Синан имал роднини-християни, които покровителствал и подпомагал.

Авторът на "Обяснителна хронология на османската история" Исмаил Хами Данишменд установява истинското, християнското име на бащата на Синан - Христо, умрял като християнин.

Турски историци и биографи на Синан цитират любопитно предание за българина Лалю, собственик на мястото, определено за построяването в Одрин на най-хубавата джамия в империята, която да носи името на султан Селим. 

 

Лалю заплашил, че ще прокълне султана, ако му отнемат мястото. Много религиозният султан наредил да питат българина какво ще иска, за да отстъпи. Най-сетне Лалю се съгласил при условие, че и неговото име ще бъде изписано по някакъв начин на джамията. Така Синан изобразил на една от колоните на прочутата "Султан Селим джамия" в Одрин, смятана за негов шедьовър, лале със цвета надолу, за да означава "Инат Лалю". 

Лале и на турски се произнася приблизително като на български - ляле, близко по звучене до Лалю.

Според друга легенда, мястото на което днес се извисява прочутата Селимийе джамия е било на еврейка, която е отглеждала лалета... И която дълго време е отказвала да продаде земята си за строеж на джамията, защото е имала много редки видове лалета...

Но след поредния отказ, за една нощ, всичките й цветя увехнали и еврейката приела това като знак от бог и тогава решила да продаде земята си, за да бъде построена най-голямата в Турция джамия - тази на султан Селим!...

В двора на джамията е поместен Музеят на турското и ислямското изкуство, колекция от оръжия и накити от древна Тракия, народни носии, килими и фина бродерия. Входът е свободен. 

          Много исках да посетя и една от сградите на Мурад II Мурадие, но не успях. Интересът ми към нея бе провокиран от това, че в миналото е била седалище на Танцуващите Дервиши.

През 1362 г. по времето на Мурат I Одрин попада в османски ръце. Тогава името му е променено на „Едирне”. От 1362г. до 1453 г. , т.е. до завладяването на Константинопол от Мехмет Фатих, Одрин бил столица на Османската империя.

През 1700 г. с население 350 000 жители, той е  четвъртия по големина град в Европа след Истанбул, Париж и Лондон.

Днес Одрин е вторият по големина в т.нар. Европейска част на Турция. Благоприятното му географско разположение – точно до гръцката граница и близо до българската граница го превръща в “истинска врата към Турция” за туристите от Европа. Има население от 103 000 жители и като главен център на Източна Тракия се превръща в една особено атрактивна туристическа дестинация.

         Вървя из улиците на града. Дъждът става все по-силен, но това не ме притеснява. Изпълнена  с аромат на кафе, баклава и  впечатления, щедро си купувам с български левове няколко сувенира  от усмихнат и настойчив търговец, а той на чист български език ме изпраща с пожелания да ми е лек и спорен деня. 

2009 г.

Пътеписът е част от книгата на Камелия Мирчева "Мост между световете" 

© Автор: Камелия Мирчева

        

Мост между световете

Пътеписи

Първо издание, 2012

Издател: Арт клуб „Херос” Стара Загора

Корица, фотоколаж: Камелия Мирчева

За фотоколажа на корицата е използвана снимка на Йоана Банкова