РЕГИОНАЛЕН ТРАКИЙСКИ СЪБОР в Горно Ботево 2012 г.

РЕГИОНАЛЕН ТРАКИЙСКИ СЪБОР в Горно Ботево

ОБЩОСЕЛСКИ ПРАЗНИК, ТРАКИЙСКИ СЪБОР  И  КУРБАН В ПАМЕТ НА „ДИМИТЪР КАРЕВ” в село  ГОРНО БОТЕВО, СТАРОЗАГОРСКО

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА

На 26 октомври 2012 г. за пореден път на Димитровден, в село Горно Ботево, Старозагорско се проведе Селищен празник, Регионален тракийски събор и курбан в памет на Димитър Карев. Празникът се организира от Кметство с. Горно Ботево, Регионален съвет на тракийските дружества в гр. Стара Загора, фондация „Д-р Димитър Щерев”- София, Тракийско дружество „Димитър Карев” и Читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево. Тази година празникът беше посветен и 100 годишнината от обявяването на Балканската война.

Първият Тракийски събор в Горно Ботево се провежда през 1998 г.  

През 1996 г., годината на 100-тния юбилей от създаването на Съюза на Тракийските дружества в България и по идея на Председателя на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Стара Загора, Петра Мечева[1], в Горно Ботево се провежда земляческа среща на потомците на тракийските българи от с. Бълъкьой. Тази земляческа среща постепенно в годините се превръща в традицонен тракийски събор и селищен празник на селото. На тази земляческа среща се ражда идеята за построяването на паметник на Димитър Карев, патрон на Тракийското дружество в село Горно Ботево.

Димитър Карев /1883-1963/ е възрожденец, народен учител, будител и просветител, автор на книгата "Един кът от Беломорска Тракия /Бълъкьой/.” Той е свързан с историята на Горно Ботево и със заселилите се там  около 50 семейства тракийски бежанци от Бълъкьой,  прокудени от родните си места след Освобождението и последвалите трагични за България войни през миналия век. 

През 1998 г. при откриването и освещаването на паметника, внукът на Димитър Карев, доц. д-р Атанас Щерев[2], дава обет, че докато е жив всяка година на Димитровден, ще прави курбан в памет на дядо си.  И  тази година традицията за 14 пореден път бе спазена.

Горно Ботево се намира само на 18 км. източно от Стара Загора. Землището му граничи на изток със село Плоска Могила, на юг - със село Пшеничево и село Сърнево, на запад - със землището на с. Преславен, а на север, със землището на село Дълбоки.

 На 5 км. от селото минава главен път от София за Бургас, а на 2 км. е железопътната линия София - Бургас. 

Димитър Заяков[3], в книгата си „История на село Горно Ботево” пише: „В миналото, в по-стари времена, на територията на днешното село Горно Ботево са съществували две села. Имената им са били „Шамлий“ и „Кючук Дуванджий“. Има едно предание, в което се говори, че първият заселил се жител  бил, някой си бей. Той  дошъл от Анадола в Мала Азия от местността „Шамлъ“. Знае се, че тази местност и до сега съществувала. Казват, че когато попитали някой  човек, къде работи, той отговарял „при Шамлията“.  И  така, от уста на уста, тези думи са повтаряла, докато самото селище за благозвучие приело името „Шамлий“. Десетилетия по - късно, с течения на времето, тук са дошли и други турски чорбаджии, на вярно заслужили и приближени на султана хора, които по различно време също са изградили свои чифлици. В местността „Калето“, която се намира на територията на днешното с. Горно Ботево, незнайно от кога е съществувало селище с име Дуванджий (Соколово). То е било заселено само от българи. Жителите му са се  ползували от правата да не плащат данъци и да не бъдат посещавани и обезпокоявани от турци, в замяна на което те са им отглеждали и предавали „дивани” (соколи), ползвани за ловните  нужди на бейовете и агите. Във времето, когато върлували чумните епидемии (1812-1837г.), селището е покосено от болестта. За да се отърват от тази напаст, чумата, хората от селото го напуснали и се заселили на нови места. Онези от тях, по-голямата част, на които имотите са се намирали в посока югоизточно от селото се заселили там, на наколко километра по-далече от своето село Дуванджий. Нарекли новото село Буюк-Дуванджий (Голямо Соколово). Това е сегашното село Пшеничево. Другите, по-малката част от хората, на които имотите се намирали на север, се заселили в непосредствена близост до съществуващо по това време с. Шамлий- на юг от него. Дали му име Кючюк Дуванджий (Малко Соколово). Когато дошли на това място, те са заварили съществуващите там три чифлика: на Мустафа Ефенди, на Али Ефенди и на Акиф бей. След Освобождението турското име Кючюк Дуванджий било заменено с българско и се казвало село Соколец. С указ № 462 от 21.12.1906г. двете села били обединени в една административна единица и приели името Горно Ботйово, на името на големия български поет и революционер. По-късно, през 1956г. това име е било осъвременено и става Горно Ботево...”

Читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево е учредено през 1927 г. С учредяването на читалището се открива и библиотека, като книжния фонд бил предимно от дарения. През 1930 година в новопостроената сграда на училището с доброволен труд и средства от дарения се прави салон със сцена, което дава възможност на самодейния колектив да представя изявите си и да  поставя и представя театрални постановки. Това ставало до 1954  г., когато е взето решение за нуждите на читалището да се надстрои втория етаж на съществуващата сграда на Поотребителната кооперация. През 1969 година е открита новата сграда, в която и до днес се помещава читалището. Секретарката на читалището Гергана Вълкова с тревога споделя: „...Тази година се навършват 85 години от създаването на читалището.  Библиотеката ни е  с около 7000 тома книги. В сградата на читалището има  салон на два етажа с 350 места. Женската певческа група за автентичен фолклор „Тракийка” и Детско-юношеската  певческа група „Тракийче”са постоянно действащи и  се представят отлично във фестивали, но  сградата на читалището е голяма и се нуждае от ремонт, а средства за това няма...Но днес е празник и няма да говорим повече за проблемите. Във празничната фолклорна програма днес ще участват Женската певческа група към читалището в с. Горно Ботево, Фолклорна група „Фере” с. Ракитница, Певческа група при Тракийско дружество „Одринска епопея” гр. Стара Загора и децата от ОУ „Хр. Ботев” с. Горно Ботево.”

Празникът започна с литургия в Църквата „Свети Димитър”, отслужена от отец Тодор, в памет на загиналите във войните. Храмът „Свети Димитър” в село Горно Ботево е построен след Освобождението, по инициатива на местното население, с доброволен труд и дарения. Записан е в летописната книга на Рилския манастир, като национален културно исторически паметник. Иконите са рисувани от Атанас Гюдженов.[4]

Камъните за строежа на църквата са вземани от старите гробища, които се намирали на около 300 м. северо-източно от селото в местността „Чилийте“. Те били превозени за 2 дена. Майсторът строител на храма е Неделчо Арнаудов. В по стари времена  черквата е притежавала  67 декара ниви, 6 дюкяна и една фурна. 

Тържествената част на празника започна с приветствено слово на госпожа  Иванка Атанасова, кмет на с. Горно Ботево:„...Преди няколко години Тракийската организация в селото ни започна да организира Регионален тракийски празник на Димитровден. Възобнови се честване и на селищен празник на Горно Ботево. Съхранена беше традицията този празник да бъде именно днес, на 26 октомври. Това породи и днешната идея цялото население на с. Горно Ботево да излезе и да празнува, както селищния си празник, така и тракийския събор. Всички знаем, че почти във всяка къща в селото има потомци на бежанци. Нека поколенията си подадем ръка, нека направим така, че в променилите се обществено икономически условия завистта, омразата и делбата, отстъпят място на уважението, добронамереността, на желанието да направим живота си по-добър, но всички заедно, ръка за ръка. Това е първият селищен празник, в който аз участвам като кмет на с. Горно Ботево. Искрено се надявам да сме успели да създадем добра обстановка, за да можете да се повеселите и да забравите за несгодите в ежедневието си...”

Мариана Манева[5], председател на Тракийско дружество в село Горно Ботево и потомка на бежанци от село Балъкьой, представи на кратко житието на Свети Димитър и продължи: „...В този слънчев октомврийски ден, всяка година се събираме за да почетем паметта на нашите предци. Да си спомним и никога да не забравяме за пролетите сълзи и нечовешката мъка от раздялата с родното място. Да помним и никога да не забравяме онези, които с кръвта си отстояваха и работиха за освобождението и обединяването на България. Днес, ние честваме 100 години от началото на Балканската война. Война, довела макар и за кратко до освобождаване на Одринска и Беломорска Тракия. Отново границите на България се миели от три морета, но за кратко... Тази война ще остане в спомените ни с проявения нечуван героизъм на българския войник... По време на Балканските и Първата световна война Горно Ботево  е дало 45 жертви на фронта. Днес, сто години, след Балканската война, ние, признателните потомци отдаваме заслужена почит пред паметта им. Това вековно село, Горно Ботево и неговите състрадателни жители са проявили съпричастност и човеколюбие и са приютили бежанци от Беломорска Тракия. Тук се намира най-голямата компактна маса на преселници от с. Балъкьой. Днес, ние сме се събрали за пореден път да си спомним за оная дълга върволица от прокудени и търсещи спасение хора, пропъдени от родните си места, оставени без дом, без семейства, без средства за преживяване, но все пак намерили сили в себе си да отстояват християнската си вяра и българска народност и да търсят спасение в нашата родна България. Нека си спомним и за всички ония, които оставиха и костите си по бойните полета и да се поклоним пред паметта им...”

Петра Мечева, председател на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Старарозагорски регион и на Тракийския женски съюз в България поздрави присъстващите с думите: „...Днес, Димитровден, именният ден на патрона на Тракийско дружество в с. Горно Ботево честваме празника и  правим поклон пред делото на Димитър Карев. Правим поклон през всички знайни и незнайни герои, загинали по бойните  полета на България, отдали живота си за свободата ни...”

Доцент Атанас Щерев, внук на Димитър Карев каза: „...Младите хора, мъжете на Горно Ботево са загинали по бойните полета, заради каузата -  България. Преди 100 години българският народ извършва един велик подвиг. Преди 100 години правителството и политиците не са си свършили работата, но българските воини, нашите момчета са направили нужното с героизъм, подвиг и себеотрицание. Те са дали живота си, за да имаме днес държава. Преди 100 години тръгват колоните на прокудените от родните им места бежанци. Те са не само прокуден от домове си, но са жестоко  преследвани, изтребвани  и унищожавани. Те преминават през отчаянието и безнадеждността и намират надежда, че могат да продължат да живеят в България. Петдесет семейства от Бълъкьой намират надежда тук, в Горно Ботево, където и днес живеят техните потомци...Днес, ние честваме Димитровден, денят, на  който в миналото е започвала учебната година. Днес, се покланяме пред паметта на загиналите във войните и си припомняме ония тежки събития, довели до обезбългаряването на Беломорска и Одринска Тракия.  Прекланяме се и си спомняме, защото паметта на България ще остане жива само, ако ние, днешните българи, потомците на живялите преди нас българи я помним и завещаваме  на децата си...”

Приветствено слово бе произнесено и от Катя Димитрова, секретар на кметство  в село Дълбоки.

 

Николай Колев, представител на Обществения съвет на с. Горно Ботево благодари на спонсорите на празника. Той каза: „...Този празник се осъществява благодарение на финансовата подкрепа на първо място на фондация „Д-р Щерев” гр. София, на ЗКУ – Горно Ботево, Фермер 2000, Тодор Генов, Йордан Колев, Иван Христов /Зюмбюла/, Маневи 90 ООД, „Нежел Ж” ЕОД, Станимир Иванов, ЕТ „Петко Хаджиев” ЕТ „Радосдин” и  Арго ким ООД. Изказвам дълбоката си благодарност към организаторите,  всички спонсори и към всички които подкрепиха празника морално и с труда си...”

След приключването на официалната част бяха поднесени цветя пред паметника на загиналите във войните[6] и пред паметника на Димитър Карев.

Тържеството продължи с фолклорна програма и курбан в памет на Димитър Карев.

Сред гостите на празника бяха  Димитър Шалапатов[7], секретар на Тракийските дружества в България, Дияна Щерева, внучка на Димитър Карев и д-р Мария Коновалова, правнучка на Димитър Карев.

Повече снимки могат да бъдат видяни на линк
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.511460915531419.121904.100000025457975&type=1

---

[1] Петра Филипова Мечева е родена на 16 май 1931 г. в гр. Тополовград в семейство на родители бежанци от Беломорска Тракия. От 1992 г. е председател на тракийско дружество „Одринска епопея” в Стара Загора и на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Старозагорски регион. От 1997 г. председател на възстановения Тракийски женски съюз в България и  член на Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България.

[2] Доц. Атанас Щерев е роден е на 3 април 1945 година в гр. Първомай. По време на неговото раждане баща му д-р Димитър Щерев е на фронта. Детството младежките години на Атанас Щерев преминават в Стара Загора. Много силно влияние в живота му оказва неговият дядо по майчина линия възрожденецът, народният учител и будител Димитър Карев. През 1970 г. завършва Медицинска академия в гр. София, а по - късно специализира акушерство и гинекология, гинекологична ендокринология и репродуктивна медицина. От 1985г. е доктор на медицинските науки. През годините на лекарската си практика специализира в Москва, Германия, САЩ, Виена. Работил е в град Кюстендил, Перник и София, в Институт по ендокринология, в Институт по акушерство и гинекология, в „ Майчин дом”.. За някои той е лекарят, който пръв провежда оплождане ин витро в България. Защото той полага основите на най-модерните технологии за лечение на безплодието и създава първата специализирана акушеро-гинекологична болница в страната ни.  За други е политикът, народният представител в 36, 39 и 40 Народно събрание. За трети е авторът на над 200 публикации, презентации и монографии в чужди и наши списания. Това са част от неговите популярни социални лица. Но малцина знаят, че той пише поезия и че пее превъзходно. Той вярва, че „съвършенството на живота е вътре в човека”. За него се знае, че е бивш заместник председател на Българския лекарски съюз, основател и бивш председател на Българската Асоциация по репродуктивно здраве, но малко известен е факт, че той е заместник - главен редактор и съосновател на списание „Диагностичен и терапевтичен ултразвук в медицината”. За хората от Горно Ботево, доц. Щерев е внукът на Димитър Карев и човекът, който винаги изпълнява обещанията си.

[3] Димитър Динев Димитров – Заяков, автор на книгите  „Родословие на рода „Заякови“  в с. Горно Ботево (1833- 2003 г.)”,  „Спомени за моите родители“ /2009/, Историческа памет“, хроника за загиналите през войните от горноботевската община войници” /2010/. Предсои излизането от печат и на книгата му „История на село Горно Ботево”.

[4] Атанас Гюдженов (1847-1936) е роден на 24 октомври 1847 в Пазарджик, починал е на 12 декември 1936 в Стара Загора. Изучава живописното майсторство, помагайки на братовчед си Стефан Андонов през ваканциите. През 1864 работи църквите "Свети Иван Рилски" и "Св. Константин" в Пловдив (1865-1866). Заедно рисуват църквите в Хасково, Асеновград, Перущица и околните села. От 1873 до 1874 работи със Ст. Доспевски. По това време той изпълнява и самостоятелни поръчки: стенописите на "Св. Константин и Елена" в Пазарджик (1874). След Освобождението 1878 Атанас Гюдженов се установява в Стара Загора. Освен като иконописец се изявява и като сценограф.  С неговото име са свързани най-ранните художествени събития в Стара Загора след Освобождението. Наследник на стар възрожденски род, той е типичен представител на онези ентусиасти, които съдбата е избрала за прехвърляне на духовния мост между две епохи. Изписва сводовете и куполите на десетки храмове. Близък е с Митрополит Методи Кусев. През 1880 год., заедно със зограф Васили от Трън си поделят поръчката за изписване на иконите за църквата „Св. Иван Рилски" в Раднево. През 1883 год. създава над 40 икони за храмовете на Стара Загора, с.Трояново, с.Коларово и т.н. По това време се осъществяват и първите му срещи с известния зограф и революционер Георги Данчов. През 90-те години идват поръчките за храмовете в с.Руда, с. Кирилово, с.Оряховица, с. Калояновец, с.Хрищени, с.Братя Кунчеви и т.н. Рисува икони за църквите в с.Любеново, с.Ловец, с.Тракия. През 1914 год. завършва стенописите си за църквата „Св. Архангел Михаил" в село Михайлово.

[5] Мариана Манев е родена през 1963 г. в Стара Загора. По професия е икономист. От 2009 г. е Председател на Тркиско дружество “Димитър Карев” в Горно Ботево.

[6] Войнишкият паметник, издигнат на централния площад в Горно Ботево е построен е през 1924г., предимно с дарения.

[7] Димитър Шалапатов е роден на 11 ноември 1954 г. в с. Малки Воден, Хасковска област.Произхожда от семейство на бежанци. Дядо му по майчина линия е от с. Доганхисар, а баба му от с. Домуздере, села в Западна Тракия. По майчина линия дядо му е от село Синекли , Чорленско /Източна Тракия/, а баба му от село Сюитя, Мала Азия. Учи в Стара Загора и Пловдив. Гт 1997 г. е в ръководството на Хасковската тракийска организация, а от 2000 година е неин председател. От 2001г. е член на централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България, а от 2008 г. е избран за главен секретар. Автор на книгата „Българските християнски селища в Западна /Беломорска/ Тракия.”

ТРАДИЦИОНЕН ТРАКИЙСКИ СЪБОР И КУРБАН В ПАМЕТ НА ДИМИТЪР КАРЕВ в село Горно Ботево 2011г.

ТРАДИЦИОНЕН ТРАКИЙСКИ СЪБОР И КУРБАН
В ПАМЕТ НА ДИМИТЪР КАРЕВ в село Горно Ботево

Камелия Мирчева

На 26.10.2011г. /Димитровден/ в село Горно Ботево, Старозагорско, се проведе традиционният Тракийски събор и курбан в памет на Димитър Карев.

Преди 13 години, при откриването на паметника на Димитър Карев, доц. Атанас Щерев дава обет, всяка година на Димитровден да прави курбан в памет на дядо си. Тази година това се случи за тринадесети пореден път.

Организатори на Тракийския събор са Тракийско дружество "Димитър Карев" и Народно читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево, Тракийско дружество "Одринска епопея" в гр.Стара Загора и фондация "Д-р Димитър Щерев" гр. София.

Гости на тържеството бяха представители на Тракийско дружество "Фере" и Народно читалище "Тракия" в село Ракитница, Старозагорско.

Народно читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево е основано през 1927г. Негов председател е госпожа Недка Филипова, а секретар библиотекар Гергана Вълчева. Тя сподели: ”Днес в село Горно Ботево празнуваме денят на селото и традиционният тракийски събор. Читалището организира чествания на бележити дати, годишнини и празници. Нашата цел е да съхраним и запазим родовата памет, традициите и обичаите на нашите предци” .

„Ето пак настъпи 26 октомври- Димитров ден. На този ден ние отново се събираме, за да почетем паметта на нашите близки, прокудени от родните си места от Беломорска и Одринска Тракия... През тази година се навършват и 98 години от разорението и етническото изтребление на нашите деди от Беломорска и Одринска Тракия. На нас, днешното поколение българи се падна честта и отговорността да запазим жива паметта за дейността на великия българин Капитан Петко Войвода, посветил целия си живот за освобождение на българските тракийски земи, за обединението им с родината, за единението на българската нация, за нова демократична България... „Не забравяйте, но не отмъщавайте!". Тези думи отправени към идните и днешни поколения на наследниците на тракийци ни задължават много. Ние трябва да пазим и да не допускаме отново нашите бащи, майки и деца да изживеят ужаса на войната... Днес ние сме се събрали за пореден път да си спомним за оная дълга върволица от прокудени и търсещи спасение хора, пропъдени от родните си места, оставени без дом, без семейства, без средства за преживяване, но все пак намерили сили в себе си да отстояват християнската си вяра и българска народност и да търсят спасение в нашата родна България. Нека си спомним и за всички ония, които оставиха и костите си по бойните полета.” – каза в приветственото си слово Мариана Манева, потомка на тракийски бежанци и председател на Тракийско дружество "Димитър Карев" в с. Горно Ботево.

Госпожа Петра Мечева - член на централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България и Председател на Регионален съвет на тракийските дружества в Стара Загора каза: „...Тракийските бежанци!...Боси, голи, гладни, уморени и отчаяни, те преминали през острите върхари и дошли, тук, в България. Помня първото си посещение в село Горно Ботево. Беше през 1996г. Когато влязох в кабинета на тогавашния кмет, видях на стената портрета на Капитан Петко войвода. Попитах господин Атанасов, защо точно този портрет е на стената, а той ми отвърна: „От 500 къщи в Горно Ботево, 350 са на бежанци от Беломорска Тракия. И всичките са от едно и също село- Бълъкьой.” Бях много впечатлена, от това, че той, който не беше потомък на тракийски бежанци, уважава паметта им. Къщите на бълъкьойци са посещавани от Димитър Карев, просветител и автор на книгата „Бълъкьой – един кът от Беломорска Тракия”. Постепенно възникнаха идеите една улица в селото да се нарече „Бълъкьой” и да се открие паметник на Димитър Карев в центъра на Горно Ботево. Когато откривахме паметника, доцент Атанас Щерев, внук на Димитър Карев по майчина линия, изрече: „До като съм жив, всяка година, на Димитровден ще давам курбан в памет на моя дядо”. И вече толкова години това се случва. ..Тракия живее в сърцата ни. Тази Тракия, която остана, извън пределите на България. Ние помним и тачим паметта на нашите деди. Ние помним, че Горно Ботево е дало убежище на най-голямата компактна група на преселници от с. Балъкьой...”

Димитър Карев е роден на 16 октомври 1883г. в село Балъкьой, Дедеагачко, Беломорска Тракия.

Още като ученик в Одринската гимназия „Д-р Петър Берон” участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. През 1903 г. става част от Вътрешната Македоно - Одринска революционна организация към сформираната чета в Дедиагачко и Гюморджина. За тази си дейност лежи в турските затвори в Ортакьой и Одрин. По-късно получава амнистия, завръща се с. Балъкьой, където е назначен за учител.

По време на Първата Световна война е мобилизиран и примирието през септември 1918г. го сварва на фронта в Карабайр.

През 1919 г. по силата на Ньойския договор България загубва Беломорска Тракия, Южна Добруджа, Западните покрайнини и Македония. Надеждата за осъществяване на национално обединение рухва. Следва нов погром и разорение на тракийските българи.

След загубата на българските територии на два пъти - през 1913 г. и 1920 г. Димитър Карев предвожда големи групи бежанци от Беломорска Тракия. След злополучните за България войни около 50 семейства от Балъкьой, по-голяма част от които се заселват в с. Горно Ботево.

„Този курбан е един скромен спомен и почитане на паметта на всички българи, наши предци, които са дали живота си, за да я има България. На всеки Димитровден, тук, в Горно Ботево, освен, че почитаме паметта на дядо ми, Димитър Карев, ние се опитваме за запазим и да съберем останалите мъждукащи спомени на родовата памет. Да запазим родовите връзки, които във времето се разпиляват. Ние трябва да работим за това, децата ни да знаят своя род и корени, да знаят и помнят историческата истина...” каза доцент Атанас Щерев.

Вокалните групи към Читалище”Пробуда” в с. Горно Ботево, Читалище "Тракия" с. Ракитница и Певческата група при Регионален съвет на Тракийските дружества в гр.Стара Загора, просълзиха с изпълненията си на тракийски песни присъстващите.

Веска Симеонова и Златка Янева представиха за първи път, песента посветена на Димитър Карев.

След празничната част присъстващите поднесоха цветя пред паметниците на Димитър Карев и на загиналите 45 души от Горно Ботево във войните.

Изиграха традиционното кръшно тракийско хоро на център на село Горно Ботево.

И се упътиха към пенсионерския клуб, където ги посрещнаха майсторите на курбана.

По стъпките на бежанците от Беломорска Тракия 2011

По стъпките на бежанците от Беломорска Тракия

По стъпките на бежанците от Беломорска Тракия
Камелия Мирчева

На 7 и 8 октомври 2011 г. потомци на тракийски бежанци посетиха Бълъкьой, Александруполис, Доганхисар и извървяха 15 км. по билото на Шапканата. Това е част от маршрута, по който е вървяла колоната на обречените през 1913г. Групата се състоеше 45 човека, представители на Тракийско дружество "Димитър Карев" с. Горно Ботево, Тракийско дружество гр. Хасково, Тракийско дружество "Фере" с. Ракитница, тракийци от София, Стара Загора и от Нова Загора. Екскурзията бе подарък за тракийци от доцент Атанас Щерев, внук по майчина линия на Димитър Карев.

За дядо си доц. Атанас Щерев разказва: "Дядо ми - Димитър Карев Стоянов е роден на 16 октомври 1883 г. в семейството на Карю Стоянов и Ергица Николова Гоголова в с. Балъкьой, област Дедеагач/ Александрополис/. Балъкьой се намира на около 25 км. от десния бряг на делтата на р. Марица . Прадядо ми - Карю Стоянов е роден на 15 април 1845 г. също в с Балъкьой. Той е бил кехая, като е управлявал с кон пет или шест стада от по 100-150 глави добитък. Бил е много добър яздач и признат авторитет в отглеждането на добитъка. Неведнаж Карю Стоянов е правил чевермета на капитан Петко войвода при неговите странствания из Беломорска Тракия. Фамилията Кареви произхожда от рода Беличеви, наричани така най-вероятно заради бялата си кожа. Хората в този край са живеели бедно, но са били въодушевявани от учителите и свещенниците и масово са се включвали отначало в борбите за църковна независимост, а по- късно за национално освобождение. През учебната 1999- 1900 г. Димитър Карев е бил ученик в трети клас на училището в Дедеагач и настойник на класа му е 22 годишния Кирил Христов Совичанов от Битоля-бележит български революционер и баща на именития бас Борис Христов. Тогава в часовете по история учителят Христов им е чел Вазовия роман „Под игото”. По-късно дядо ми пише в книгата си „Балъкьой - един кът от Беломорска Тракия”:”... А още и по един околен път ни подготвяше за възприемане на революционната идея, която не след дълго стана реалност и за нас.” Дядо ми Димитър Карев е учил в Одринската гимназия „ Д-р Петър Берон”. Преминавал клас след клас, точно по времето, когато се създава и развива ВМОРО /Вътрешна македоно одринска революционна организация/. Учителите, назначавани от Българската екзархия, калени в битките с фарисеите за църковна независимост са сред първите участници и организатори на борбите за национално освобождение. Димитър Карев е въвлечен в съзаклятието и участва активно в организиране на въстанието. Като ученик в Одринската гимназия дядо приема революционното кръщение в четата на Марин Чолаков. Връзките, разговорите и организирането на въстанието заедно с Тане войвода, Бойко Чавдаров и други революционери изграждат формират у него личност, готова за саможертва в името на Отечеството си. Днес тези думи изглеждат смешно приповдигнати, но в онези години на народен подем за национално освобождение са били реалност за мнозина. Събитията напредват бързо. Идва времето, когато въстанието е обявено. И много скоро след това идва и неговия провал. Следват арести и младият Димитър Карев се оказва окован във вериги и конвоиран за Одрин, заедно с други революционери. След съдебен процес с драматични обрати ученикът Карев е осъден на 5 години тъмничен затвор. В Одринския затвор той преживява тежко заболяване от менингит от което едва остава жив, но с досаден недъг – почти пълна глухота. По-късна амнистия му позволява да завърши седми випуск на гимназията и през учебната 1905-1906 г е назначен от Българската екзархия за учител в родното си село със годишна заплата от 10 турски лири. Учителства в Мустафа паша /Свиленград/, с. Малък Дервент и гр. Одрин. През октомври 1912 г. непосредствено преди обсадата на Одрин от българските войски, турските власти започват да арестуват по- видните българи в Одрин. Дядо ми, по една случайност успява да се спаси от арест и бяга в гр. Дедеагач. Като учител той се запознава с бъдещата си съпруга Яна Георгиева Вълкова – дъщеря на чорбаджи Георги от с. Голям Дервент , Софлийско. Въпреки прекараните трудности работата по националното освобождение продължава, макар и с много превратности. Българите с въодушевление посрещат Балканската война, но много скоро идва разочарованието и под натиска на турски и гръцки войски и бандитски части са принудени да бягат в майка България. Бягството е драматично и тежко. Димитър Карев организира съселяните си и техния път към България. Те бягат с цялата си покъщнина и добитъка, който могат да поведат. Съселяните му са го предпазвали при случайните срещи с башибозушки банди, като са го скривали в центъра на големите стада овце, които са вдигат с десетки метри прах във въздуха. Само така техния водач и учител е можел да остане незабелязан. С него наред с многото семейства, който е предвождал е и годеницата му Яна и нейното семейство. Пристигнали в България, те са изпратени в селата около Нова Загора, където временно са настанени. Но сърцата на бежанците ги теглят към родната земя. През 1913 г. голяма част от бежанците се връщат в родния край и Димитър Карев е назначен през учебната 1913-1914 г за учител за първи път не от Българската екзархия, а от Българската държава. От 1915 г. до 1918 г. дядо ми е мобилизиран и участва в героичните сражения на Българската армия в Първата световна война, включително в състава на 40 Беломорски пехотен полк в сраженията на завоя на река Черна в Македония. Много скоро, обаче идва поражението и неяснотата за бъдещето на Беломорска Тракия. Бурните събития и опасностите за българите налагат ново бягство към България. През 1920 г. вече със съпругата си Яна и родените им деца /през 1915 г. Карчо и през 1918 г. Мария – моята майка/ поемат отново по пътя на бежанците. Младото семейство бежанци е настанено в с. Съдийско поле, Новозагорско, където Димитър Карев отново учителства. От младите си години възпитан с идеите на Великата френска революция , владеещ френски и турски езици, включително писмено старотурски през тези години той става член на Демократическата партия. От него лично съм чул истории както за добрите години на демократично управление, така и за изборните машинации от онова време. През 1930 г. се пенсионирал и заедно със семейството си премества в гр Ст Загора. Живеят под наем в една от къщите в широкия двор на фабриканта Боню Фурнаджиев. Димитър Карев става агент по застраховане и обикаля селата около Ст Загора, за да може да издържа с пенсията и с припечеленото от застраховки децата си - студенти в София. Тези обиколки му дават възможност да се среща с бежанци от Беломорска Тракия и техните потомци и той започва да събира народни песни, исторически спомени, бележки за родния край. Така постепенно се създава малката, но изпълнена със синовна обич към родния край книжка „ Един кът от Беломорска Тракия”. Димитър Карев не обичаше комунистите, но не проявяваше омраза към тях. Опитваше се с увредения си слух да слуша „Свободна Европа” или” Гласът на Америка „с което създаваше големи проблеми на майка ми и баща ми, защото тези станции се заглушаваха, а той не чуваше и увеличаваше звука на радиоапарата и се чуваше чак на улицата, а това беше опасно в онези времена. Мога спокойно да кажа, че до 18 годишна възраст аз съм бил възпитаван от моя дядо, а същото мога да твърдя и за сестра ми, която е 4 години по- малка от мен. През 1963 заминах за София да уча медицина и само няколко месеца по- късно дядо ми получи инсулт и постъпи в болница. Отидох да го видя в болницата и последното му желание на 80 годишна възраст беше да му занеса учебник по френски език и българо-френски речник, за да опресни знанията си по езика. Не можах да изпълня това негово желание. След няколко седмици през декември 1963 дядо се спомина, като остави след себе си светъл спомен у роднини, приятели, съподвижници и труженици на тракийската организация. Признателните потомци на балъкьойци в с. Горно Ботево, Старозагорско издигнаха паметник на дядо в селото и кръстиха местното тракийско дружество и пенсионерския клуб на неговото име. Аз обещах докато съм жив да давам курбан на Димитровден за Горноботевци, което вече повече от десет години изпълнявам. През нелекия си живот дядо ми, както и хиляди други българи, участва в революционните борби на българския народ за национално освобождение, организира и подпомага стотици семейства от родния си край в бягствата им към майка България, събира и описва доказателства, че в родния му край от столетия са живяли изключително българи и тези земи са исконно български .Дядо ми - Димитър Карев не е герой, но е един достоен българин !"

Пътуваме...Винаги, когато вървя по пътищата на Беломорска Тракия си мисля за излишните човешки безумия и жестокости. Тъжните ми мислите прекъсва нашият гид Димитър Шалапатов, главен секретар на Съюза на Тракийските дружества в България и потомък на стар български род, прокуден от Западна Тракия. Не съм срещала по сладкодумен разказвач и по-голям познавач на историята на Беломорска Тракия от него.

Времето минава неусетно. Наближаваме Бълъкьой, родното място на Димитър Карев.

„Човек трябва да види, да преживее и изпати много беди, премеждия и злини, за да разбере смисъла и ценностите на живота” пише в книгата си „Един кът от Беломорска Тракия /Балъкьой/” Димитър Карев.

Качваме се на връх "Свети Илия", докосвам едно от малкото останали паламудови дървета, спирам пред вятърните мелници, запалвам една свещица в параклиса и продължаваме за Доганхисар.

Пред останките от родния дом на Капитан Петко войвода в Доганхисар си мисля за великите българи и за тяхната съдба.

Мисля си и за днешните българи. И тук, редом с преклонението пред великите българи ме обзема тъга. Тъга за липсата на памет у днешните българи. Петко войвода, човека посветил живота си на освобождението на българските тракийски земи и обединението им с България е роден на 6 декември 1844 год. в село Доганхисар /днес Есими/. Бил е на 16 години, когато пред очите му турците колят по-големият му брат и братовчед му. Хванал Балкана и от личен отмъстител се превръща в защитник на правата на всички сиромаси и онеправдани. Четата му защитавала българи, турци и гърци. Името на Петко воевода се е понесло от уста на уста и карало пашите и бейовете да треперят от ужас. Главата на безстрашният воевода била оценена на 10 000 гроша, но той бил неуловим. През есента на 1864 година след кратък престой в Гърция, Петко войвода заминава за Италия и в началото на 1866 г. се среща с Джузепе Гарибалди. Двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, с която участват в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. След потушаването на въстанието предприема пътуване до Египет, Франция и Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на България.През 1873 год. създава първата българо – родопска дружина “Защита”, която имала демократичен устав и вътрешен правилник подобно на гръцките и гарибалдийските отряди. Голяма част от глобите, които войводата налагал на турските големци заради беззаконията им, били дарявани за построяването на черкви, на училища и за помощ на сиромасите. С настъпването на руските войски на юг през 1878 г. и превземането на Пловдив 300 членната дружина на Капитан Петко воевода освобождава редица български и гръцки села. Гръцкият град Мароня е сред тях. Той е обявен за свободен и управляван, като такъв цели три месеца, въпреки разпоредбите на Цариград, под чиято власт оставал, според Санстефанският мирен договор. По-късно четата на Капитан Петко воевода напуска Беломорието, за да подпомогне борбите на българите от Източна Румелия, които се борели срещу загробващите България решения на Берлинския конгрес. През 1879г. Петко заминава за Русия по покана на император Александър ІІ, който го награждава с Георгиевски кръст за храброст, удостоява го със названието „Капитан” и му подарява имение в Киевска губерния. През 1880г. Петко Киряков продава имението и се завръща в България. Под натиска на турските власти на него му е отказано пребиваване в Източна Румелия. След обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. Петко войвода се включва в охраната на южната граница. През 1896 г. участва в създаването на дружество "Странджа" и става негов подпредседател. Заселва във Варна, но голямата популярност на Петко Киряков и неговото русофилство не било прието с добро око от дошлото на власт правителство на Стефан Стамболов. След неуспешни опити на правителството да го привлече на своя страна капитан Петко войвода бива обвинен, че участва в заговор срещу Стамболов. Арестуват го и в продължение на 50 дни е изтезаван и лишаван от храна, за да признае участието си в несъществуващ заговор. Освобождават капитана и го интернират в град Трявна, където, подложен на много унижения остава до 1893г. След падане на Стамболовия режим се връща във Варна, където умира на 7 февруари 1900 год. с разбито от побоищата в Ичкале здраве. Умира, едва 55 годишен, измъчен и преследван от стамболовистите и предателите на българските национални интереси, срещу които той се борил неуморно до края на живота си.

Сутринта напускаме Доганхисар и се насочваме към билото на Шапканата, от където ще извървим част от пътя на колоната. Минаваме покрай някога българските села Окуф, Турбалкьой, Домуздере,Чамерен, Сачанли и Манастир.

Вятърът е много силен, а времето мрачно. Димитър Шалапатов разказва: "Това е първото организирано преминаване по пътя на колоната. Ние ще извървим само малка част от пътя, около 15 км...Отсреща се намира връх Гелиммезер. Наричат го още Невестин или Булчин гроб..."

Вятърът почти ни отнася. Наоколо е мрачно. Намираме се на 1000 метра надморска височина. Някъде отсреща се е намирало село Аврен. Спирам да следя хронологията на събитията. Затварям очи и за миг си представям колоната. Жени, невръстни деца, мъже, старци, кервани с покъщнина, вятър и писъци.

Връщам се в действителността, но мислите ми остават там, при колоната.
После потъвам в малко известните факти на историята. Историята на прокудените от домовете си бежанци.

Пет огромни бежански вълни, причинени от политически и военни кризи разтърсват историята на България и Балканския полуостров в периода от 1877 до 1944 г. Годината е 1877, а историческото събитие Руско –Турската война. В Стара Загора пристига първата многохилядна вълна бежанци от Димотишко. Родното им място е опожарено от войските на Сюлейман паша след битката при село Джуранлий / днес Калитиново/. През 1903 година е разгрома на Илинденско-Преображенското въстание. Според статистически данни през този период в Македония и Одринска Тракия живеят над 2,5 милиона души българско население. Въстаналите райони в Македония и Одринско са потопени в кръв.

Илинденско- преображенското въстание и три месеца – величие, подвиг, саможертва и смърт, много смърт. Опожарени села и градове, изтребвани и прокуждани от родните си место българи. В шестте революционни окръга на Илинденско - Преображенското въстанието са проведени 240 сражения. В тях загиват над 26 000 въстаници, срещу които действат 300 000 турски войници. Изгорени са 200 села с 12 000 къщи. 70 000 души остават без дом. Избити са близо 7500 души, по-голямата част от които са мирни жители - старци, жени и деца. Около 30 000 души емигрират в България.

През Балканската и Междусъюзническата война и последвалата Първа Световна война е периода на третата и най-масова вълна от бежанци. Само няколко месеца от края на 1912 до средата на 1913 г.е свободна Западна Тракия.

Днес вървя по билото на Шапканата, по пътя, по който са вървяли бежанците и мислите ми отново се връщат към КОЛОНАТА НА ОБРЕЧЕНИТЕ, извъвяла през 1913 г. кървавия път от Дедеагач до Маджарово.

По силата на международните споразумения българската армия се оттегля и следва нова турска окупация и тотално обезбългаряване и изтребление на българите от Тракийските земи. Изпепелени са много села, сред тях са Сачанли, Манастир, Дервент, Доганхисар и др.

Призив към българското население да се събере в Дедеагач правят западноевропейските консули. Те обещават да превозят хората с параходи до Бургас и Варна, но по-късно се отмятат от намерението си.

40 000 души, българи от околните на Дедеагач села се събират в града, заедно с децата си и каквото могат да носят от имуществото си. Събират се с надеждата да се спасят и да оцелеят.

Но населението е излъгано и то тръгва по маршрута Дедеагач- Фере – Армаганската долина, като крайната цел е била България.

Черни и тежки времена са били за българите от Беломорска Тракия. Малцина са оцелелите. Смъртта, отчаянието, подвигът, героизма и саможертвата се сливат с надеждата за оцеляване и спасение и масовото изтребление на хилядите бежанци, подкарани в колона от Дедиагач по пътя на обречените.

Турската войска влиза в Дедеагач на 19 септември 1913 година. На населението е поставен срок от пет дена, за да напусне домовете си и да се отправи към България. Уплашени и ужасени хората заявили, че искат да останат по домовете си. Събраните хора, около 40 000 души в Дедеагач били натъпкани насила като животни в казармите. Сред тях били жени, деца, възрастни хора.

18 българи, които пожелали да напуснат града били съсечени с влизането на башибузука в Дедеагач.

Безчинствата започнали на 22 септември 1913 година.

На другият ден башибузука нахлул в казармите и подкарали хората, като добитък към Фере.

Хилядите хора, сред които беззащитни деца и жени и старци са подкарани с бой и кървава жестокост към Марица и Фере. В планината, заедно с въоръжени мъже от съседните села са воеводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Те са уведомени за събитията и за жестоката съдба на хората в колоната.

Във вестник „Тракия” броевете от 18 до 24 от 2008г. в статиите „Трагедия на Тракия през 1913година” от проф. Делчо Порязов четем:”

„В Димотишко големи български села са били Башклисе и Караклисе, а в Софлийско – Малък Дервент, Голям Дервент, Каяджик, Пишманкьой, Тахтаджик, Теке, Мерхамли, Янурен, Кутруджа и Кадикьой. Турците тук грабят и колят...Най-много са пострадали селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамли, Янурен и Кутруджа.

Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени цялостно. Още с навлизането в с. Башклисе турците го запалват. На селяните внушават, че тук не могат да живеят повече, защото няма да видят добро, и да бягат в България...Други извели извън селото и разстреляли. Загиналите от това село възлизат на около 40 души. В село Каяджик с близо 1900 жители...са затворили в една от християнските църкви 39 човека и всичките ги изклали с брадви.

Младите жени до една са изнасилени. Общо загиналите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последвала селата Янурен и Кутруджа. И двете села са заделени и изгорени. В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и избити. Общо загиналите в Кутурджа са 46. Всичко „женско” над 10-годишна възраст обезчестено. Със същата жестокост са обезбългарени селата Пишманкъой, Мерхамли (родното място на войводата Димитър Маджаров), Теке, Тахтаджик, Окуф и Балъкьой. От този район по-специално внимание заслужават селищата Малък и Голям Дервент, защото са се защитавали седмици наред организирано, с голямо себеотрицание и са пострадали извънредно много. Двете села оказват голяма съпротива на турския башибозук, особено Голям Дервент което въпреки строгата заповед на автономните власти не предава оръжието си. В Малък Дервент са избити над 30 човека и е заграбен 5000 глави дребен и 1000 глави едър добитък. Селото е запалено и изгорено. Населението бяга в планината и към Голям Дервент, Сачанли и Доганхисар. Голям Дервент, подпомогнато от четите на Маджаров и Славов, се защитава дълго, като води няколко сражения и пада чак в средата на август..”

Четниците на воеводите пресичат бежанската колона край Фере. Завързва се битка. Според указанията на воеводите бежанската колона трябва да се отправи на наляво към планините на Доганхисар и Сачанли. Но в паниката една част от колоната тръгва към Марица. Колоната е разпръсната нашироко след битката при Фере.

Отчаяните и уплашени хора седнали да починат в Армаганската долина, но били нападнати от турска част от 200 войници. Сечта е жестока. Населението се разбягва кой накъдето види. Стотици хиляди хора са посечени. Старци, жени, деца под кървавият ятаган намират смъртта пред очите на близките си. Бежанската колона се разпръсква в няколко посоки. Група жени и деца от с. Манастир се втурват да бяга наляво в посока на Крумовград.

Друга група, съставена предимно от жени и деца, е заловена от турските войници и разкарвана от село на село през Димотика. Хората са захвърлени в Ивайловград, след като са им взели всичко и са ги малтретирали и изнасилвали всяка нощ. Основната група от бежанската колона преминава над село Сачанли и се насочва към Коджаяле.

Охраняваният от всички страни от четниците на Димитър Маджаров и Руси Славов керван преминава през родопските върхари и земи между Крумовград и Ивайловград. Покрай Илиева нива колоната стига до брега на Арда. Сега там се намира село Маджарово, но тогава там е била границата между България и Турция.

Тази част от колоната, въпреки непрекъснатите сражения и преследването от страна на озверените турци извървява пътят на надеждата. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си спасяват над 20 000 души жени и деца за България, почти толкова колкото са и загиналите.

А пътят е тежък, през балкана, по баирите и падините. От Коджале до Ятаджик става непосилен, особено за майките, които носят децата си на ръце. Голяма част от тях са станали свидетели на изтребването на мъжете им. Загубили са близките си. Заплашени от постоянно преследващите ги башибузуци те бягат. Омаломощени и изморени, гладни и жадни, парализирани от страх и ужас от изживяното те изоставят много деца.

Покъртителната картина на виковете и плачът на невръстните дечица, страхът и отчаянието, болката и безнадеждността, майчините сълзи и до днес не са пресъхнали край Илиева нива до Ивайловград.

Те са се събрали в плача на камбанния звън на детския паметник на мемориала, а душите им търсят покои и успокоение в светлината на запалените свещи в параклиса.

На 4 октомври край с. Ятаджик с преминаването на река Арда приключва кървавият път на колоната на тракийските бежанци. Но с това не приключват мъченията им. Колоната попада в турска засада и отново е подложена на куршуми.Водите на Арда се задръстват от кръв и трупове на убити мъже, деца, обезглавени и посечени жени и старци.Водите на река Гюрден дере текат към Арда червени от кръвта. Камъните пропищяват от болката и мъката на тази нечовешка и безсмислена жестокост. Живите търсят спасение, но намират смъртта си в студените и придошли води на Арда. В Ятаджик загиват повече от 2000 души. В историята на българския народ има много трагични страници, но пред трагедията и погрома на Тракия те бледнеят:27 опожарени села. Стотици хиляди българи останали без дом, без вяра и без надежда. 40 000 бежанци тръгват от Дедеагач за България, подгонени от турците след Междусъюзническата война.

По стокилометровия път са убити над 18 000. Търсейки спасение те бягали, оставяли посечени и непогребани близките си.

Вървели по пътя на надеждата със сетни сили, преглътнали сълзите си и мъката.

Непреживели ужаса и насилието те вървели, прокудени от домовете си и родната земя и единственото, което никой не успял да им вземе било споменът за родния дом и загиналите близки и песента, която по-късно предали на потомците си.

И днес техните потомци помнят. Вървят по техния път и не търсят възмездие. Искат само светът да узнае истината, цялата истина. Техните потомци помнят и пеят. И песента им се слива със стонът, болката и сълзите на предците им.

10.10.2011г.

P.S. През 2009г. и 2010 г. пътувах по тези места в организираните от доц. Атанас Щерев екскурзии с потомци на бежанци от Беломорска Тракия.
Тогава родните къщи на Димитър Карев и Капитан Петко войвода изглеждаха така:

2009г. къщата на Димитър Карев в Бълъкьой
2010 г. родната къща на Димитър Карев в Бълъкьой

Сега, през октомври 2011 г. на мястото, където се намираше родната къща на Димитър Карев в Бълъкьой има само една поляна.


2010г. правнучката на Капитан Петко войвода Пенка Чакалова-Генева пред родния му дом в Доганхисар.

Клиповете "Пътят на надеждата: Бълъкьой" и "Пътят на надеждата: Фере - Лъджакьой" са правени след пътуванията ми през 2009г.
Пътят на надеждата Бълъкьой

Пътят на надеждата Фере-Лъджакьой

Снимки от пътуването на
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=1

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.292049164139263.81431.100000025457975&type=3

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.291844307493082.81397.100000025457975&type=3

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.291836077493905.81392.100000025457975&type=1